Писана непосредствено след пандемията и в сянката на две войни, стихосбирката „Черно хайку“ фокусира върху крехкостта на всяка даденост, пукнатините в сигурността и предателствата на навика, слепите петна на теорията и паническото отстъпление на логиката, терора на тленността и неизчерпаемите илюзионистки способности да заблуждаваме себе си. Изследва отново и настоятелно реалността вътре и извън нас, търсейки поетична динамика в сухата информация и метафорична стойност в енциклопедичния факт, черпейки от трагизма на новините и проблясъците на ежедневието. Времето във всичките му превъплъщения – геологично, историческо, биологично – като експеримент, храна и изпитание, красотата на умственото оголване и физическият отпечатък на паметта върху тялото са сред темите, които книгата разглежда.

„Черно хайку“ има тройна премиера на български от Жанет 45, Пловдив, на гръцки от Икарос, Атина и на английски като част от сборното издание “Notes of the Phantom Woman”, Ugly Duckling Presse, NY в превод на Джон О`Кейн и Екатерина Петрова.

Това е музика, която свършва
капка по капка.
Зъб, който го вадиш всяка сутрин.

Както някой, когото много обичаш,
да ти разказва някаква история, която не те интересува,
но не искаш никога да спира
и наричаш това щастие.

Или снимка от градския площад, някои къщи и църквата,
и на заден план вулканът, който изригва,
и наричаш това вид ежедневие.

Било е някога един порядък, който се взривил.
Така започнало всичко.
Стръвта на придобитата инерция.

Джордано Бруно вярвал, че звездите
са населени далечни светове,
и във всяка има по един процес,
и във всяка има по една клада,
и наричаш това: да не бъдеш сам във Вселената.