Имало е такъв съветски писател - Леонид Добичин. На едно от събранията през 1936 г., на което "формалистите" били подложени на сурова критика и той също получил порицание ("позорно", "подражание на Джойс", "Добычин е нашият ленинградски грях"), след като му дали думата (излязъл отпред, огледал всички и казал: "За съжаление, не мога да се съглася с това, което бе изречено тук"), напуснал залата и завинаги изчезнал...

Дмитрий Воденников

Той не приличаше на никого. Самобитен. Съществуваше в литературата - пък и не само в нея, - без да иска нищо, без да разчита на нещо, без да се озърта на всички страни и без да се страхува, че ще сгреши.

Вениамин Каверин

Добичин нищо не описва, не обяснява - той показва, дава дребни детайли, макар сюжетни, макар словесни, и тези детайли създават пълна, изчерпваща и дори някаква прекомерна представа за живота на неговите персонажи - за живота, който ги заобикаля, който ги е обезличил. Под микроскопа на Добичин се вижда много повече, отколкото през най-големия телескоп - и наистина: в живота таванът им е нисък, без звезди. Но Добичин си е имал свое небе.

Борис Парамонов