Книгата обединява текстове, писани след монографичното изследване „Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно“ (2010). Събрани заедно, те конструират една цялостна теория на българския постмодернизъм, която работи едновременно в два плана, oчертава две основни тенденции.

Първата преговаря един централен сюжет във „високия“ (класически) постмодернизъм от 1990-те години, състоял се главно в поезията. Изследвана е работата му с литературния канон и начинът, по който той дискутира националната философия на историята (Ани Илков, Златомир Златанов, колективните мистификации на „четворката“ от „Литературен вестник“). Изследват се механизмите, които го правят български в дълбинния, не в тривиалния смисъл на понятието.

На второ място са изследвани някои основни промени от началото на XXI век, когато постмодернизмът навлиза в една нова, пост-фаза, главно под знака на романа. Тук интересът е съсредоточен около различни напрежения в романовия жанр: „Физика на тъгата“ и „Възвишение“; „Бежанци“ и „Законът/Разруха“. A cтопяването на дистанцията между постмодернизъм и масова култура поражда все повече въпроси.

На част от тях авторът предлага свои отговори, като за целта изработва собствен оперативен инструментариум, въвежда нови теоретични концепти.