Водеща тема на броя:ТЕКСТЪТ ЗА ТЕАТЪР - ДРАМАТУРГИЧНИ ПОЕТИКИ.

Подбраните материали предлагат разнообразни гледни точки и провокативни хипотези за размисъл върху феномени от съвременната театрална практика: не само класическата, но и съвременната пиеса все по-често се преработва в „сценарий за представление"; нерядко текстът се създава колективно от актьорите и режисьора, а „колективно създаденият текст" понякога може да се върне към класическия „персонаж" - автора-драматург, за да бъде синтезиран и концептуално завършен (Антонио Араужо). Тогава: какво означава днес понятието „театрален (драматургичен) текст"? Има ли все още „нетеатрални" текстове? Къде отидоха рестриктивните поетики? Кое е уникалното в текста за театър, което го различава от другите форми на словесност? И изобщо, не се ли заличава границата между текстуалното и физическото, ако под драматургия се разбира всяко „привеждане в действие, монтаж, кръстосване и конфронтация на означаващи" (Ана Вуянович)? И не на последно място: какво точно работи „драматургът на спектакъл" днес, няколко века след Лесинг (Ана Паис)?
Вглеждането в различните концепции за драматургията неминуемо води до архивъпроса за функциите на театъра днес. Този въпрос отеква особено силно в рубриките „Теория" и „История", в които преобладават изследвания, писани от автори нетеатрали - става дума за класици на социологията като Люсиен Голдман, Жан Дювино, Маршал Маклуън; теоретици на литературата като Жерар Женет и Флоранс Дюпон (скандализирала Франция през 90-те с книгата „Омир и Далас"). Тези автори разглеждат античния и класическия театър в тясна връзка със съвременните културни феномени (напр. фестивалните „поклоннически пътувания"). Влизането в обращение на тези текстове „нарушава" тясната специализация на театроведското размишление, разширява полето на възможните интерпретации и, надяваме се, стимулира въображението и остротата на аналитичния ни поглед.
Аглика Стефанова