Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Сайоко е безработна майка на 3-годишната Акари. Тя е затворена в себе си и обзета от страх, че подобно на нея, детето ѝ няма да се научи да комуникира с другите и да бъде част от група, за което свидетелства нежеланието на Акари да си играе с другите деца в парка. Самообвинявайки се за всички грешки, които смята, че е направила в живота, Сайоко започва работа и записва Акари в яслата с надеждата, че там тя ще се социализира. Работодателката на Сайоко – Аои крие тъмно минало (поне според пресата). Като гимназистка и тя е имала проблеми със социализацията (била е жертва на постоянен психически тормоз от страна на съученичките си), поради което родителите ѝ решават да се преместят от Йокохама в малък провинциален град. Там Аои успява да се сближи с Нанако – местно момиче, което за нейно голямо учудване я възприема такава, каквато е.
Романът на японската писателка Мицуйо Какута едновременно отразява живота на жените в съвременното японско общество и се фокусира върху проблемите на социалното вписване. Чрез образите на Сайоко, Аои и Нанако Какута демонстира стереотипите на социума – силно изразената вертикална йерархия в Япония, проблемът с еманципацията на жените – негласното съгласие на съученичките на Аои и Нанако с факта, че учат в училище, придържащо се към традициите, които очертават пътя на сивата перспектива да се омъжиш за местно момче и да станеш домакиня и майка. Всичко това е рефлексия на примирението и невъзможността да си личност, но най-вече и на тежестта на посредствеността и предвидимостта. Съученичката на Аои – Нанако е от бедно семейство. В девическата гимназия момичетата си шушукат, че майка ѝ е проститутка, а срещу сестра ѝ има повдигнати обвинения за кражби. Нанако живее в общинско жилище и апартаментът на семейството ѝ според Аои по-скоро носи студенината на безлично обществено помещение, отколкото уюта на дом. След като по време на лятната ваканция Аои и Нанако работят в къща за гости край океана, двете решават да не се приберат у дома. Липсата на любов и перспективи създават у тях импулсивното и химерично желание да се хванат една за друга като за смисъл, да отидат на друго място и да имат друг живот – някъде отвъд битовостта и посредствеността. Самият акт на бягство на двете момичета е отражение на привидностите. Той делегитимира паравана на привидно нормалните взаимоотношения в обществото и на еталона за добрата майка и домакиня, заживяваща в привидно нормално семейство с привидно нормален морал.
В настоящето Аои притежава туристическа агенция в Токио с наименование „Платинена планета“, чийто бизнес е в криза. Затова тя решава агенцията ѝ да предлага странната услуга за почистване по домовете. Първоначалната идея е услугата да се предлага на клиенти, които в момента са на екскурзия и отсъстват, но впоследствие почистване може да се поръча от всекиго. Сайоко е една от работничките, осъществяващи тази дейност. По време на работата си за „Платинена планета“ тя се сблъсква с враждебността на съпруга и свекърва си, които желаят тя да си стои вкъщи и да полага повече грижи за детето. Сайоко едва смогва да се справи с всичките си задължения – да ходи на работа, да вземе детето от ясла, да чисти и готви вкъщи. За нейна голяма изненада част от клиентките, които си поръчват услугата почистване по домовете, също са в нейното положение. При комуникацията ѝ с тях се създава усещането, че обществото създава модел, мултиплициращ всички в пакет с проблемите им до безкрайност. Огромното желание на Сайоко да изчисти апартаментите им до блясък така, че да не остане нито прашинка, е провокирано от стремежа ѝ да изчисти и излъска света от мухлясалостта и занемареността му, да се освободи от товара на тази занемареност и да намери своя смисъл отвъд битовостта. Опитът за самоубийство на Аои и Нанако е символ на същото – желанието да отидеш някъде, да си „отвъд“. Както казва Аои на баща си: „Защо, татко, не можем да направим никакъв избор? Мислим си, че избираме нещо, а виждаме в ръцете си само въздух и толкова. Не можем дори да решаваме накъде да тръгнем със собствените си крака“. Или пък Нанако, която додава в един от разговорите си с Аои: „Така и не отидохме никъде“. По време на приятелството си двете момичета намират смисъл в неща, различни от социалните взаимоотношения – в реката в техния малък градец, която според Нанако прилича на небе, движещо се под тях, и в съзерцанието. В крайна сметка и Аои, и нейната работничка Сайоко разбират, че няма смисъл да бягаш, че няма „отвъд“, че това, което наричаме „отвъд“ всъщност е отново нашето „тук и сега“ – същият този свят, отразен по различен начин в нашите очи, и личният избор се свежда до това по какъв начин да гледаш на всичко заобикалящо те.