Това е книга за образите и употребите на времето в българската литература от междувоенния период. Човекът от 20-те и 30-те години на ХХ век е видян в опитите си да "овладява" времето посредством различни фигуративни стратегии, да търси посоки за засвидетелстване на собственото си присъствие в света във и през художествената творба, но не като "място" на яснота и сигурност, а като пролука към непознаваемото. Изследването включва и Речник на образите на времето в българската литература от изследвания период.