В повестта „Изкопът“ Андрей Платонов описва живота на руското население в края на 20-те години на 20. век, по време на първата петилетка на индустриализацията и колективизацията – времето на привидно светлото бъдеще и на реалното безсмислие, на уродливата и абсурдна пролетарска „терминология“ без базис, която не успява да замести смисъла на живота, превърнал се в безпътица. Живеенето на хората е роботизирано и механично, инертно и безсмислено, а зад мнимия пролетарски „идеал“ се крие несъзнателното влачене на народа към собственото му себезакопаване (симовлизирано от изкопа-строеж) и смъртта. Това е свят, в който, за да оцелееш и да се съхраниш, или намираш изход в болезнения и евтин, слугински конформизъм, в който властват цинизмът и омразата (Пашкин и Козлов), но който единствен ти дава възможността за екзистенц минимум, позволяващ ти сравнително „охолен“ живот на гърба на репресираните маси, или избираш „уюта“ на ковчезите, които селяните-кулаци доброволно оразмеряват за себе си, за да живеят в тях, осигурявайки си по-„комфортно“ от наличното до момента съществуване и запътвайки се с бавна крачка към духовната си и физическа кончина. Или пък избираш пътя на тоталното оскотяване, саморазправата и отмъщението (мечока Миша). Така или иначе, кръговратът на абсурда и безсмислието унищожава „светлата пролетарска идея“ още в зародиш (Настя), а на пролетариите не остава друга утеха, освен да продължават да копаят собствения си масов гроб.