Ако пожелаете да определите жанра на „Хората, които заспиваха сами“ на Светослав Тодоров, ще ви е трудно. Затова се доверяваме на Светльо и позиционираме краткия му нов сборник като „моментна проза“. Вероятно е логично за един журналист, който е и DJ, да наслагва семпли от къси форми в своя микс.

„Концептуална книга, в която се обединяват моментни истории, лутащи се между краткия и микро разказ“ пише в началото на сборника, но изповедността и загадъчността на историите, комбинирани с доста бързия ритъм, накланят везните към някакъв вид поезия в нестихотворна форма. Всъщност да, както Георги Господинов е намекнал в текста от 4-та корица, новите медии и писането на статуси и „ъпдейти“ оказват своето влияние.

Подозирам, че книгата е малко над 50 страници, защото ще Ви се наложи да я прочетете бързо още веднъж след края. Иначе трудно ще се насладите напълно на историите на изчезващата тялом и бувом Аделина, на безболезнено разполовеното момче, на визуалната проститутка. А има и още интересни хрумки, които си заслужават.

„Хората, които заспиваха сами“ е с идеална структура за neo-noir, в който като колаж се наслагват привидно несвързаните разкази на различни герои – представям си говорещите в полузатъмнена стая за разпит, с често чуващи се сирени на линейка, а може би и детектор на лъжата.