София в края на осемдесетте години на миналия век прилича на септична яма. Ченгето Младен Демирев се опитва да установи истината за няколко убийства сред шпалир от проститутки, келнери, трафиканти на злато и партийни велможи. В своята най-известна „кримка” Възпитаните трупове пращат писма писателят Валентин Пламенов е по-тъжен и по-бляскав от всякога.
„Умираме по малко, всеки ден, всеки час. Царе сме да умираме, отръки ни иде. А да живеем, виж, не винаги умеем. Не знаем как, не знаем защо, не знаем на каква цена.”
Тези думи на Младен Демирев сякаш са произнесени от Филип Марлоу. Защото добрите ченгета си приличат. Както и добрите писатели. Ако Реймънд Чандлър живееше в София, а не в Лос Анжелис, неговият герой Филип Марлоу със сигурност щеше да се казва Младен Демирев.
Две ченгета от една порода – вечно с пясък в зъбите от нокдауните и пълни идиоти в любовта. Но понякога добрите момичета харесват точно идиотите. Нали, Демирев?

/Деян Енев/