от Владислав / дата: 21 авг 2014

Романът заслужава да се прочете само, заради стила на автора- лично аз останах впечатлен. Историята е интересно, но в никакъв случай ведра. Някои момента са по-натуралистични и може би на някои хора няма да им харесат, но за мен центъра на повествованието си остана действията и съдбите на главните герои.

от Не ви ли е срам? / дата: 25 юли 2014

Не ви ли е срам да бутате тази глупост "Булото" навсякъде и по всякакъв повод? Да слагате "Булото" и "Реквием за никого" една до друга е обидно за здравия разум и може да го направи само човек, нечел достатъчно и без нужния личен опит. "Булото" не засяга въпроса за нищо, там има юношески фантазии на тема Възродителен процес, училищно есе е това. "Реквием"-ът е титанична книга, която дава фактите такива, каквито са, но авторът може, истински може да пише.

от Владислав / дата: 16 юли 2014

Ето, че някой и преди "Булото" е засегнал въпроса за Възродителния процес.

от Георги Капитанов / дата: 30 юли 2011

Насилието – исконното ни състояние?
Развитието на държавността ни е нагледен пример за духовната ни деградация
Вечната тема за насилието и човешката жестокост, подлост, страх и примирение стои в основата на разтърващия заспалата ни съвест „Реквием за никого” на писателя Златко Енев. Никой от многото, претендиращи, че са писатели, интелектуалци, не посмя да напише книга по тази твърде болезнена тема. Направи го един честен и смел българин, живеещ в Германия, която още лекува духовните си рани, нанесени и от нацистите на Хитлер.
Българският исторически проблем е ненадживян и неосмислен и не се затваря само в „огромната злоба на роба към своя поробител” – турците. Мразим исляма, мразим мюсюлманите, арабите, албанците, циганите, но не си го признаваме, дори насаме със себе си. Много се гордеем със спасяването на живота на българските евреи, но мълчим за интернирането им в провинцията и за изпращането им всяка година в трудови лагери, траем си за принудителното носене на жълтите звезди, пришити към дрехите им, за антисемитския Закона за защита на нацията, за заграбените домове и имоти на еврейските семейства. Подминава се важния факт, че го сториха поколенията, родени преди насилствения червен преврат от 1944 година.
През целия ХХ-ти век, през различни периоди, в страната ни се осъществяваха многократни издевателства над етнически турци. Колцина българи, родените след войната с Хитлер, се вдигнаха в срещу последната насилствената смяна на имената на българските мюсюлмани и турци? Единици! Останалите гузно си траехме: „Това не ни засяга лично! Нищо не можем да променим!”.
Днес Мълчанието продължава. Но за първи път се появява роман, който се опитва да наруши това мълчание около най-позорните моменти от близката българска история. Това е роман за чудовищната духовна деморализация на част от управляваща тоталитарна върхушка и част от структурите на българската държавна машина, осъществили срамния „Възродителен процес” и превърнала гражданите от турски произход в нови българи, чрез употр*** на насилие, забрани, бруталност и убийства на онези, които са отказали да се пречупят. Откъде и защо се е появила сред нас, българите, тази непонятна жестокост?
Насилието е неотменимо свързано с историческото, духовното, социалното и държавно развитие на българите. С насилие и с оръжие сме били принуждавани да преместваме държавата си от Средиземноморието през Балканите до Персия, Китай, Афганистан и Индия. След това обратно от Бактрия през Хиндокуш, Памир, планината Имеон, Кавказ, степите на днешните реки Волга и Дон, Онгъла и отново към Балканите и Европа. Народът български е закърмен с насилие, както всички останали земни народи. С убийствен геноцид над собствения си народ княз Борис-Михаил налага християнската религия в България. С безпощадна стръв са били мъчени и избивани обявените да еретиците български богомили, не само у нас, но и в Европа. С насилие утвърждаваме държавата си на Балканския полуостров във вечно съперничество с Византийската империя. Насилствено ни отнемат два пъти държавността – византийците за 167 лета и за още 482 години османци. Много насилие има и през Третата българска държава. Насилието за българския народ, може да се каже, е исконното му състояние.
Развитието на държавността ни е нагледен пример за духовната ни деградация. Тази деградация не е умишлена, не е целенасочена, а исторически обусловена. Тя е резултат от недалновидната политика на редица българските царе и управляващи елити. Духовните ни, военни, политически и икономически успехи никога не са били трайни и постоянно възходящи в историческото време. Не е осъществено стабилно натрупване на традиции и приемственост като резултат от развитието на държавата ни.
Невероятната книга „Реквием за никого” разкрива жестоката реалност в някои райони на България, в средата и края на 80-те години на миналия век. Познавам добре района на събитията, описани от Енев. Познавах някои от прототипите на героите от романа, макар че авторът подчертава, че сюжетът му е фикция. Предполагам кои са истинските имена на някои от селищата, в които се развива фабулата на книгата. Финалът на романа е неочакван и отворен. Дано Златко Енев доразвие планираната трилогия, защото съдбата на мнозина интересни образи остава недоизяснена1 недовършена. Мен специално ме интересува най-вече българския катарзис. Бих искал да видя развитието и падението на останалите живи герои. Лично познавах един от насилствено преименуваните турци от Лудогорието – бай Хасан Хасанов, когото бяха прекръстили на Асен Асенов. Беше интерниран в селището, където учех, и работеше като строител на нов завод. Отказал да си смени доброволно името при едно от поредните преименувания. Винаги, когато сме си говорили, се обръщах към него с ислямско му име Хасан, а не с Асен. Периодът беше 1969-72 година. Живееше в общежитие към строителния обект на свободен режим, но всяка вечер, след работа, трябваше да се разписва в кметството. Не знам дали е жив, често сесещам за него, дали е останал у нас или е емигрирал със семейството си в Турция? Бе прекрасен човек. Сега, от дистанцията на изминалото време, след като прочетох тази силна като художествено въздействие книга, си задавам следните мъчителни въпроси: Колко пъти съвременните български мюсюлмани и турци ще плащат с личните си страдания и разбити житейски съдби за това, че преди повече от 600 години тогавашните български управници са били недалновидни, некадърни и са допуснали България да попадне за 482 г. под османско владичество и защо?! Докога ще мнозина от нас ще мразят турските си съграждани, заради зверства, извършвани преди 200-300-400 години от други злодеи, с които те нямат нищо общо?! Вината, че сме попаднали под османското владичество си е изцяло наше, а не на днешните ни ислямски съотечественици.
Бруталната нетърпимост към различния по религия, цвят на кожата, раса, народност, към другия до теб, великолепно описани от Еневн, показва те камо упадъка на някои мъже от местния управляващ феодален „елит” на партийната номенклатура, но и на Балканите като цяло. Балканският характер трудно се променя. Национализмът и шовинизмът сред редица обществени прослойки в страните от региона е много силен. Още поне 50 години ще са необходими за промяна в начина на мислене на хората от полуострова. Дано жените ни излекуват от тази болестна склонност към насилие, в тях ми е надеждата. И в правилата на Европейския съюз, ако успеем да го съхраним.
Надявам се, че женските образи в романа ще бъдат разработени в продълженията на книгата и те ще станат еталон за прошка, толерантност, за липса на жажда за мъст. Дано красотата да пречисти и спаси този обезумял от насилие, ежби и алчност наш „демократичен” свят!
Георги Капитанов