„Когато Пловдив беше столица“ завършва с лаконичен епилог, в който се твърди: „Краят на Източна Румелия бе в нейното начало. Още при създаването й бе станало ясно, че тя няма да пребъде дълго. Дори самите й създатели не бяха уверени в нейната дълговечност. Гладстон бе заявил, че в мастилото, с което се подписал договорът за Източна Румелия, бил хвърлен барутът, от който пламнал пожарът за унищожаването й“.
Съединението е акт на непокорство спрямо Великите сили без прецедент в новата българска история. В пловдивското, а и в общобългарското съзнание сякаш има известна доза носталгия по онова време, когато в древния град се събират толкова велики за отечеството ни личности. Тяхната дейност предизвиква емоционални аналогии за тогавашния Пловдив като „българската Атина“ (Луи Леже) или „българския Ваймар“ (Маньо Стоянов).