Ако XIX век минава под знака на модерната френска поезия, то за италианската съвсем справедливо можем да кажем, че бележи едни от плодотворните търсения и очертава много от границите на находките през целия XX век. Втората половина на века е особено емблематична не само защото продължават да творят автори от величината на Еудженио Монтале (Нобелова награда), Салваторе Куазимодо (Нобелова награда) и Марио Луци, но идват нови генерации, чиито представители като Андреа Дзандзото, Мария Луиза Спациани, Пиер Паоло Пазолини, Едоардо Сангуинети, подпомогнати от усилията на родените след войната Маурицио Куки, Джузепе Конте, Чезаре Вивиани и др. обогатяват създадената вече традиция и прехвърлят мост към бъдещите търсения. Тази антология ще запълни една празнота в българското културно пространство, като се има предвид, че след шестдесетте години, когато "Осем съвременни италиански поети" на покойния Драгомир Петров беше не само явление, но и от значение за самата българска поезия, не е имало по-мащабно представяне на италианската изящна словестност.