Ако представим нещата малко по-схематично, бъдещето можеше да се разчете според три модела, които от своя страна управляваха вида на миналото. Бъдещето можеше да бъде видяно като форма на възстановяване на миналото, като форма на прогрес или като форма на революция. Днес вече не се придържаме към тези три схеми на разбираемост, които позволяват организирането на една "история". Занапред над бъдещето тегне абсолютна несигурност. И тази несигурност задълбава настоящето -което именно разполага с безпрецедентни методи за съхранение - да си спомня. Ние не знаем какво биха имали нужда да знаят за нас нашите потомци, за да могат да разберат себе си. Тази неспособност за антиципиране на бъдещето за сметка на това ни задължава да трупаме старателно, по донякъде недиференциран начин, всички видими следи и всички материални знаци, които (може би) ще свидетелстват за това, което сме или което сме били. С други думи, краят на всякакъв вид телеология на историята - краят на една история, чийто край ни е известен - диктува на настоящето неотложната повеля за "дълг на паметта", за който толкова се говори.
Пиер Нора