Тази книга пита Кой е Авторът в историята, за да сблъска нейната авторка и историците на прехода с мисленето на историческия занаят
през телеологичната траектория на Аз-а на историчката/историка
и преодоляването на Фукоянското презрение към интелектуалната автобиография като условия за въвеждане на рефлексивността в историческото производство.
Анализирайки културните образци на българската историография в преход, като изследва "какво" не допуска състояването на дебата за историографското наследство на 70-те и 80-те, тя проблематизира съучастничествата в създаването на културен контекст на прехода, който прави трудно сбогуването с реформаторския комунистически дискурс на идентичността от 80-те.

Работейки с учебника на прехода като функционално място на паметта
и функция на историографията, тази книга очертава как историографията
на прехода се опитва да каже "сбогом" на политическата история
и конвенционалния исторически наратив в условията
на историографска традиция, която "мисли" теорията за излишна.
Как да се възстанови престижът на историята, изгубен и в битките за лидерство със социалните науки, битки, не винаги обявявани от нея, остава основното (научно) безпокойство на тези текстове.