ОКОЛО КАРИКАТУРАТА
Не съм изкуствовед, но понеже дълго време съм работил в хумористични вестници и обичам карикатурата, решавам се да кажа тук няколко несигурни мисли, дошли ми на ум, във връзка с нея.
Забелязал съм, че в хода на живота, ми наред с всичките разновидности на карикатурната рисунка от класическия тип, се появи и разви един нов вид карикатура, принципно различаващ се от стария.
В какво са разликите? Преди всичко при традиционния тип - както имената на жанра (caricatura, charge) говорят -характерен похват е претоварването, изострянето на някои черти на изобразяваните физиономии, ситуации и т. н.; а новият вид, за който говоря, действа по друг механизъм: той не използва такова хипертрофиране на отделни елементи от действителността, а-в борба с нея - се основава на изненадата у зрителя от една или друга нелогична, абсурдна идея, породила се в ума на художника. Тук липсва заразителното изострено предаване на характери, на мимики, на тестове и положения...
В резултат, докато рисунките от класическия вид винаги - може би само с изключение на най-язвителните - носят със себе си смях, то при произведенията от новия вид визуализирането на парадоксалното хрумване, блеснало в ума на художника, произвежда у зрителя не този основен ефект на карикатурата, а някаква особена реакция, за която не мога да намеря име, но която сигурно е позната на психолозите. Тя е близка до тока, идещ от хумора, но... Освен това, при карикатурите от класическия вид, окото усеща как въпросният смях буквално е протичал от пръстите на художника през перото към хартията, тъй че зрителят не може да предаде с думи на друг въздействието на рисунката (като оня от вица, който описвал на приятеля си как пее Карузо); а при новия тип карикатура - когато е в чист вид - рисунките често могат доста успешно да бъдат разказани другиму, защото коренът им е литературен. При туй по-горе се уговорих с думите "Когато е в чист вид", защото рисунките от двата вида - да ги наречем с имената на Домие и Стайнбърг - рядко са такива. Разделителните линии между тях са много "размити", нещо повече, разграничаването, което дотук проведох между тях, е доста схематично - всъщност става дума не толкова за два отделни " поджанра", колкото за два принципа, два похвата, които преобладават в различна степен у различните рисувачи: нещата най-често са смесени и традиционният карикатурен вид обикновено не може без някакъв виц в замисъла; а новият все пак се нуждае от искрица смях в изпълнението. Но тъй или иначе, откъде е дошъл този нов вид карикатура? Негови предшественици може би могат да се търсят в миналото, сред художниците на бароковия маниеризъм, но на мен ми се струва, че той е днешно явление, сродно на процесите, които се извършиха през миналия век във всички изкуства; че е част, фасетка от общото движение на модернизма, шестващ в наши дни по планетата. Моя милост, понеже принадлежи на едно поколение, което си отива, естествено, обича повече "добрия стар метод", както казва Шекспир, но не бих искал някои от художниците, включени в този албум, да се засегнат, затова нека сме наясно: всичко гореказано не означава, че новият вид карикатура не иска талант, култура и остроумие. Иска ги и още как! При това аз не мога да отрека, че често "абсурдните" карикатури ми харесват - все пак времето, в което живеем, ни действа. А и другите, традиционните карикатури, се делят на отделни клонове, този път по тематичен принцип, адресат и т.н.. Между тях са и битовите сатирични рисунки, за които казват, че "смеейки се, изправяли нравите", но за мен все пак по-важна и ценна си остава линията на обществената сатира, която - най-често в надхитряне с разните цензури - отстоява някакви идеи (близки до тези на пишещия, то се знае!...), и се бори за един нов, по-човечно устроен свят, като стреля в сърцето на стария. Неотдавна у един съвременен поет срещнах чудесна фраза, за която най-неблагородно му завидях. Тя гласи: "Ако наистина в дома на обесения не бива да се говори за въже, то за какво да говорим тогава?" Тези думи според мен важат с пълна сила и за карикатурата.
Валери Петров