На 11 ноември 1997 г. Вероника реши, че най-сетне е дошъл моментът да се самоубие. Почисти старателно стаята в женския манастир, където живееше под наем, изключи радиатора, изми си зъбите и си легна.

Взе от нощното шкафче четирите опаковки с приспивателни. Вместо да стрие хапчетата и да ги разбърка с вода, реши да ги изпие едно по едно, тъй като между намерението и изпълнението има дълъг път, а тя искаше да бъде в състояние да се разкае по средата. Но след всяко погълнато от нея хапче убедеността й нарастваше: пет минути по-късно опаковките бяха празни.
Понеже не знаеше колко време точно ще мине, докато изгуби съзнание, бе оставила на леглото си едно френско списание - „Ом", от този месец, току-що пристигнало в библиотеката, където работеше. Въпреки че не се интересуваше особено от информатика, прелиствайки списанието, откри една статия за някаква компютърна игра (един от онези оптически дискове), измислена от бразилския писател Паулу Коелю, с когото случайно се бе запознала по време на една конференция в кафенето на хотел „Гранд Юнион". Двамата бяха разменили няколко думи и след това неговият издател я бе поканил на вечеря, но компанията бе голяма и нямаше възможност да разговарят по-обстойно върху някаква тема.
Фактът, че се бе запознала с автора, я навеждаше на мисълта, че той е част от нейния свят, и ако прочетеше някакъв материал за работата му, времето щеше да мине по-бързо. Докато чакаше смъртта, Вероника започна да чете за информатиката - тема, която ни най-малко не я интересуваше, но това отговаряше на начина й на живот; тя винаги бе търсила онова, което е най-лесно, най-достъпно. Като това списание например.
За нейно учудване обаче първият ред на текста я извади от обичайната й пасивност (приспивателните още не се бяха разтворили в стомаха й, но Вероника беше пасивна по природа) и я накара за пръв път в живота си да повярва на една фраза, която беше на мода сред приятелите й: „Нищо на този свят не става случайно."
Защо точно този първи ред, и то в момента, когато бе започнала да умира? Какво послание се криеше в това, което бе прочела, ако наистина съществуват скрити послания, а не просто обикновени съвпадения?
Под картинката, илюстрираща въпросната компютърна игра, журналистът започваше статията с въпроса:
„Къде се намира Словения?"

„Никой не знае къде се намира Словения - помисли си тя. - Дори това не знаят."
Но въпреки това Словения съществуваше, беше навън, вътре, в околните планини и на площада пред очите й: Словения беше нейната родина.
Захвърли списанието, не искаше точно сега да се възмущава от един свят, който не знаеше, че съществуват словенци: честта на нацията й повече не я засягаше. Бе настъпил часът да се гордее със самата себе си, да разбере, че е в състояние да напусне този живот, че най-сетне се е осмелила: каква радост! И вършеше това по начина, зва който винаги бе мечтала – с хапчета, които се оставят следи.