За мнозина тази книга ще се стори като продължение на предишните две „Древните българи и пирамидите" и „Загадките на Земята и древните българи" и вероятно ще бъдат прави. Но трябва да кажа, че заедно с общата проблематика за древните българи тя носи някои специфични черти и особености.

Вавилон винаги е привличал като магнат вниманието на летописци, историци, археолози, изследователи, любители на необикновени и екзотични неща. И това е естествено, защото царството се явява наследник на предхождащата го богата култура и цивилизация на шумерите в Месопотамия.
Няма друг град-държава от стародавното минало, който да е събирал толкова „чудеса" - Вавилонската кула (Етеменанки), „Висящите градини", градските стени на Вавилон, високи 16 метра, статуята от злато, позната като Истукана - висока 27,60 м и широка 2,76м. Всички те - свързани с легендарното име на „Царя на царете" Навухудоносор II от династията на българите-худони, неразделна част от Старозаветната Четвърта книга на царете, където е и летописът на българската държавност „Именник на българските кханове".
В историята няма нищо случайно. Всяко явление и процес има своите предпоставки, обяснения и закономерности, стига да успеем да вникнем в тях и да ги разберем. Държавите на древните българи в миналото са били държави на духа, а техните жители - трако-кимерийците са вярвали, че всеки носи у себе си божествена искра. И са се опитвали не да се кланят на Бога, а с делата си да се докоснат до неговите висоти, да постигнат хармонията между хората и заобикалящия ги свят. От тази гледна точка легендата за изграждането и разрушаването на Вавилонската кула сякаш придобива други измерения. Етеменанки се превръща в грандиозно творение на редица поколения, символ на вечно търсещия човешки дух, дръзнал да се докосне до божественото и недостижимото.