Как се пише и живее, когато „толкова нищо не е наред“, когато, докато плачеш за себе си, плачеш за жените преди теб, заради всички тях или те плачат през теб. Стихосбирката на Катя Димитрова само по определение е дебют, нейното писане знае за болката, но и за иронията, може да бъде романтично и рязко едновременно, уязвимо и смело. Радвам се, като открия такова писане. Книга за неспокойно четене.

Георги Господинов

Преди повече от десет години прочетох първите ? стихотворения – не ги откривам в тази книга и знам, че Катя дълго е утаявала думите си, докато пораснат за този ярък дебют. Силно женско писане, което едновременно отдава почит на традицията, но и заявява себе си извън нея: сякаш една междупоколенческа сълза е препълнила окото на поезията и всеки миг ще се спусне надолу. Този плач е красив.

Йорданка Белева