Говорните нарушения в детска възраст са категория, обединяваща различни развитийни синдроми на засегната реализация на устното изказване. В исторически план говорните нарушения са предмет на изследователски интерес още от времето на зараждането на логопедията като наука. Те се включват в различни класификации, създадени в рамките на медицинския, лингвистичния и социалнопсихологическия модел. Някои от тези класификации са основа за развитие на логопедията като наука и практика в България в продължение на десетилетия, благодарение на директния (обикновено преводен) пренос на знания от бившата Съветска школа в българската. Други класификации стават известни и налагат понятийния си апарат у нас в началото на деветдесетте години на XX век със засиленото навлизане на информация от западноевропейската и американската логопедия.
Използването на различни, понякога противопоставящи една на друга теоретични рамки за обяснение и описание на говорните нарушения, както и произтичащото от това хаотично прилагане на различни по адекватност термини за означаването им до голяма степен е преодоляно в българската логопедия. Това става възможно благодарение на интегрирането на медицинския и лингвистичния модел, предложено още през 1996 г. от А. Георгиева (1996б) и малко по-късно детайлно развито и въведено в трудовете на Ц. Ценова (2001а; 2008; 2019а). В резултат на този нов за времето си (у нас) подход се създава съвременната клинично-лингвистична класификация на комуникативните нарушения, която предлага критериално организирано и теоретично обосновано подреждане на синдромите на говорна и на езикова патология. Познаването на тази класификация и всеобщото є възприемане като валидна от логопедичната общност у нас би било предпоставка за развитието както на научното познание, така и на ефективните диагностични практики.