Публикуваният през 1999 г. „Пилгрим“ заема особено важно място сред метафикционалните романи на Тимъти Финдли. Това е роман за силата на живота, но и за неговата слабост, за точките на кризиса.

Сюжетът на романа представя една развиваща се в различни исторически епохи история. Пилгрим е пилигримът, пътникът през времето – героят, който е лишен от покоя, от утешението на края, от„даровете“ на смъртта“. Оцелял за пореден път от опита да се самоубие, той попада в психиатричната клиника „Бургхьолцли“. В сблъсъка между крехкия свят на болните и агресивната претенция на повечето от лечителите се очертава и вторият ключов образ в романа - този на психиатъра Карл Густав Юнг. Пилгрим е безсмъртният, човекът на дългата памет, символът на неумиращия живот. Юнг е създателят на теорията за дългата памет, бащата на архетиповете, които не умират в човека и човечеството, а ги направляват на несъзнавано ниво. В сюжетен план Пилгрим и Юнг са до голяма степен антагонисти, но те съвместно очертават и внушават едно от основополагащите послания на романа – за богатството и преносимостта на човешкия психически опит във времето.

С особеностите на своето изграждане и с обхвата на посланието си романът „Пилгрим“ е истинско предизвикателство за изследователя, предлагайки добра възможност чрез даденостите на един конкретен художествен текст да се проблематизират и осмислят важни аспекти от спецификата на постмодерната култура и постмодерното писане.

Настоящото изследване се стреми да направи портрет на пилигрима Тимъти Финдли в опита му да прекоси и осмисли важни пространства от културната история на човечеството. То проследява и оценява онези характеристики на неговите романи и най-вече на романа „Пилгрим“, които ги представят като споделящи ключови характеристики на постмодерния наратив. Споделящи също така изобразителната политика на историографската метафикция.