Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Посегнах към тази книга твърдо решена да опровергая гръмката й реклама, направена от „Обзървър“: „Несравнимо и единствено по рода си съвършенство в света на хумора и сатирата, на фона на което Уди Алън звучи сухо и еднообразно, а Оскар Уайлд е скучен“. Е, и на мен ми прозвуча прекалено.

Само че, докато четох книгата, се смях толкова много, че накрая сравнението ми изглеждаше не прекалено, а само неправилно. Няма как да се сравняват Уди Алън, Оскар Уайлд и Дейвид Седарис, защото оръжието им е едно и също – смехът, но го ползват на различни бойни полета. Уайлд си остава ненадминат в брилянтната краткост на афоризмите, Уди Алън винаги ще бъде най-смешният човек сред интелектуалците на Ню Йорк, а Дейвид Седарис не излиза от кръга на собственото си семейство и житие-битие. И колкото при Уди Алън еврейството е повод за смях, толкова фактът, че Седарис е момче в гръцко семейство е повод за веселие. Има такива хора – разказват ти уж нещо сериозно, нещо тъжно дори, а ти не можеш да спреш да се смееш. С тях животът изглежда забавен, лесен, иска ти се Дейвид Седарис да ти е приятел, съсед, съученик, някой, който да е винаги на една усмивка разстояние. Разбираш мъките на един американец да учи френски език и да вярва, че „един ден аз говори красиво“, но ти се иска този ден да е достатъчно отдалечен, за да има още и още поводи за смях.

Книгата няма как да бъде разказвана. Събитията в нея са съвсем обикновени, делнични, с нищо незабележими. Забележителното е как озарени от чувството за хумор те започват да изглеждат забавни, празнични. Сигурно е въпрос на изключителен талант да се живее така. И със сигурност въпрос на още по-голям талант да пишеш така и да заразяваш със смях.