Не са много писателите, у които родолюбието така властно да подчинява на себе си всички изяви на личността - и в обществено-политическата, и в художествено-творческата сфера. Един от тях несъмнено е Тодор Г. Влайков, от чието рождение се навършиха сто и петдесет години. С цялата разностранна устременост на своята деятелна натура Тодор Влайков е пряк духовен наследник на нашите възрожденци просветители отпреди Освобождението, на онези идеалисти подвижници, за които индивидуалното литературно творчество има смисъл, само ако е част от общонародното дело за укрепване на българското национално съзнание.
Белетристичното наследство на Т. Влайков има своята културно-историческа стойност, защото най-пълно отразява духовните търсения на българското народничество: едно знаково за формирането на нашата интелигенция явление от 80-90-те години на ХХ век. Без Влайковите повести, разкази и очерци не можем да си представим българския обществен и литературен живот от епохата. Без Влайковото творчество не можем да проследим и развоя на реализма в новата българска литература. Това определя неговата художествена стойност.