Иван Ланджев:
„Тази книга настоява да бъде правилно неразбрана”.

Ваня Стефанова:
„... Към високата интелектуална и концептуална плътност в пределно малки обеми (нещо обичайно за стила на поета) този път са принадени и още предизвикателства, породени от наличния елемент на литературна мистификация, доколкото „условният” автор на поетичните текстове е Теодор П. Христов (име, познато в средите на пишещите като псевдоним на Валентин Дишев), но и понеже ‘мистификацията’ в тази книга работи на други смислови равнища: Теодор не е просто ‘персоналистична’ маска на поета Дишев и „мистификационното” като похват не поляга до обичайната си автоеротична прицеленост в митологизиране на биографични или идентичностни координати; тук то подлавя по-значими (да не кажа – „мъчителни” към настоящия културологичен ‘момент’) проблеми... Оттласнат – или е по-правдиво да кажа „подгонен” – отвъд „родното”, пътуващият ‘фикционален’ Теодор (апострофиращите кавички около „фикционален” и тук не са случайни, с оглед че „картата измести реалността”) преминава „през”, ословесява, озвучава и се разпростира „върху” хронотопите на мислим през литературата универсален хоризонт. 
Детерминиран от социокултурните ситуации в последните 30 години, отложил и утаил отгласите на времето (вкл. времето, когато се полагат „основите на българската философска медиавистика и раждането на българското говорене за постмодернизма”, както посочва сам Валентин Дишев), поетичният глас в книгата създава своя „атлас” на света... Логично идват аналогиите с Ortelius и неговите карти – неточни, но предзадаващи пътувания и поява на нови „светове” – с което ‘иде’ и заглавието на книгата... А че тя (книгата) е в свръхотговорно отношение към тукашната културна традиция (традиция в най-широк смисъл), и че не е безгрижна ‘туристическа’ разходка „под” един универсален литературен „свод”, подсказва дори името на имплицитно присъстващия образ на иначе отсъстващия/вътрешно мигриралия автор на поетичните текстове: той не само е Теодор /от гр. ????– бог и ????? - дар/ , но е и П. Христов (както е обяснено в предговора: „заради хоризонта на припознатата като родна цивилизация”)...
Корените на ‘гласа’ в „Ортелий” са тежки – „тежки на изток” – дотолкова че и при наличието на обусловените от космополитизма му много домове, в невралгичната зона на чезнещото усещане за смисленост на „пътуването”, пътуващият сам именува този глас глас „от други Анди”, а думите си самоопределя като „метиси”...
Впрочем при всичките си виртуозни интелектуални арабески, поезията в „Ортелий” е с изключително висока ‘синестезийност’, няма и сянка от така характерната напоследък ‘гъгнивост’ белязала доста текстове, маркирани от авторите им като „поезия”, а освен че е тържество на мелоса и ритъма, „гласът” на Теодор успява да разгъне изумително ветрило на казаното (не просто на  „реченото”). Текстът никъде не грохва сенилно под товара на собствената си тежка културна памет, препратките към Кортасар, Маркес, Сароян, Маргьорит Юрсенар и т.н. (не е нужно да се изброяват, камо ли да се разпознават на първи прочит всички) не образуват асоциативни ‘пробойни’ никъде, понеже техен модус е търсенето на смисъл в етоса на пределно (вече като че ли и интелектуално пределно) отчаяние...
Неслучайно обикнатата от модерността /вкл. от българската поетична модерност/ препратка към мита за жертвеното разчленяване (в случая - 'саморазчленяване'), е поставена в самото начало на книгата – ‘спарагмосът’ тук не просто е осъществим, той е осъществен. Вероятно тази е една от причините книгата изумително да снове от theos в anthropos и обратно... Възможните въпроси около „автора на автора” резонират в още и още въпроси: старите и по-нови метаморфози на човешкото от последните шест века; десакрализацията на прозрението до профанно об-о-зрение; постепенното свеждане на животописа до ‘идентичност’, която е „низ от цифри”; трансформациите на картографирания свят от  ‘сказание’ през ‘описание’ до ‘код’, който вече се оказва неподатлив и за историята на литературата, поради нейния иманентно разказвателен характер...”.

Мария Донева:
„Оставям я да ми въздейства фонетично, с откъслечните образи, които успявам да си представя. Не зная думите и имената дали са препратки към други текстове или исторически факти, които аз не познавам, или са използвани заради мелодиката им, точно тези, а не други. Заради това възприемам стиховете като магьоснически заклинания, които правят друга действителност, съседна на моята, но недостъпна за мен. Това възприятие обяснява и малкия обем на книгата - магьосниците нямат нужда от твърде дълги вълшебни думи, вълшеството им е концентрирано”.

Михаил Неделчев:
„...Не може да не ни направи впечатление, е магията на имената в тази поезия. – действително магически звучат тези множествени имена, тези множество имена, и това придава на поезията на Валентин Дишев една, бих казал, множествена персоналистичност. Разбира се може много да се тълкува какво означава тази множественост на имената и това магическо звучене на имената. Няма да правя сега това тълкувание, но си заслужава да се мисли именно за това настояване за поява на нови и нови имена, част от които ни препращат разбира се към литературни текстове, към някакви културно-исторически реалии и т.н., други са просто имена, появяващи се тук, но и те започват да звучат така магично, с някаква дълбинно-културна конотация, както са и останалите имена, които се появяват в тази поезия”.

Палми Ранчев:
„Тази поезия ми е толкова близка, докато броди по границите на неща и събития”.

Първото издание на книгата бе номинирано за Национална награда за поезия „Иван Николов”.