Тази книга е роман под формата на вариации. Всяка нова част следва предишната като различните етапи на пътешествие, което ни води във вътрешността на една тема, после на една мисъл, после на една-единствена все по-необятна ситуация.
Това е роман, посветен на Тамина, и в момента, в който Тамина слиза от сцената, става роман, предназначен за Тамина. Тя е основният герой и основният слушател. Всички останали истории са вариации на собствената й история и се отразяват в живота ? като в огледало.
Това е роман за смеха и за забравата, за забравата и за Прага, за Прага и за ангелите.
В своите романи Кундера никога не пише за героите си. Той описва напречния разрез на самите герои, изследвайки го с микроскоп. Без значение дали става въпрос за Мирек, който се опитва да си вземе любовната кореспонденция от Здена, или за студента, изпитващ litost, в постмодернистичните истории на „Книга за смеха и забравата“ се говори много повече за мотивацията, която диктува постъпките, отколкото за самите постъпки. В романа си Кундера ни предоставя свят на хора като Тамина, готови да се „жертват“ в името на спомена за красивата значимост и интимност на миналото си, противопоставено на угризенията, предизвикани от забравата и безсмислието, които носи настоящето. Тамина едновременно отчаяно търси изтлелия смисъл и същевременно се страхува, че нейната интимност, ерго – нейната индивидуалност, ще бъдат поругани и омърсени. Тя се люшка между спомените си за инфантилизираното общество в своята източна държава (попадането ѝ на острова след духовната ѝ смърт не е случайно), което е институционализирало правото си да бъде „ангелско“, лишено от възможността за грешки, аморфно, живеещо в свят, в който най-важно е отъждествяването с другия и колективизацията на всичко, манифестираща себе си чрез всеобщия танц на нереалните безгрешни „ангели“, чието хоро ги превръща в неземни същества, издигащи се във въздуха, и безсмислието и нищослучването на западния свят, в който всеки егоцентрично изтъква личността си, а алиенацията на хората ги обгражда като паноптикум, където огледалата отразяват само собственото ти аз. А на изток, в родната страна, ангелското детско химерно безвремие, притежаващо смисъл само на повърхността, но не и отвъд нея, е превърнало живота в безгрижно и тъпо скачане като при игра на дама и единствената съдба на идивида е да продължава доживот да повтаря глупавите и еднообразни движения на играта, докато не се слее с аморфната маса. Това е свят, в който индивидът се дави, защото индивидуалността е отвъд възприятията и сензорите на инфантилите, а самият индивид от своя страна не притежава способността за отъждествяване със себеподобните си, присвоили си правото да бъдат „безгрешни“, „нетленни“, „неистински“. Неслучайно отритнатият главен герой желае да люби младата редакторка с къркорещите черва. Червата я правят истинска, нехимерична, човек, а не ангел. А както знаем, само смехът на дявола е истински, защото само той е лишен от подражателства.
Владо Белов, Хеликон Сливен
Милан Кундера е роден през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Всепризнат е като един от най-забележителните съвременни белетристи и експериментатори. Творчеството му е израз на съпротива срещу традиционните методи за съблазняване на читателя, а всяко негово произведение е свързано с другите по силата на една завладяваща полифония на емоции, мисли и преживявания.
Милан Кундера е автор на есета, пиеси, сборници с разкази и поезия. Световна популярност постига с романите „Шегата“ (1965), „Смешни любови“ (1963-1969), „Животът е другаде“ (1970), „Валс на раздяла“ (1971), „Книга за смеха и забравата“ (1978), „Непосилната лекота на битието“ (1984), „Изкуството на романа“ (1986), „Завети и предателства“ (1993), „Безсмъртие“ (1989), „Бавно“ (1995), „Самоличност“ (1996), „Незнанието“ (2000), „Празникът на незначителността“ (2014).