Издаването на Ед0икта на толерантността /април 311 г./ и последвалият през 342-343 г. Сердикийски вселенски събор са най-ярките събития с глобален ефект в историята на София. Ако интересът към Едикта е бил и продължава да бъде спорадичен и до голяма степен тема само за специалисти, то Съборът е коментиран ез прекъсване вечеи 1670 години от учени в различни сфери и от лаици с разностранни интереси и мотиви. В този контекст звучи странно, че в България на Сердикийския събор са посветени само няколко статии /най-сериозната сред които на руския учен Михаил Посннов/, една монография, публикувана от Синодално издателство само в английския й оригинал и едно кратко изследване върху т.нар. контрасъбор във Филипопол /343 г./
Макар книгата да е посветена на едно от най-големите /а впоследствие и най-дискутираните църковни събития в живота на ранната Църква, тук по време на и след Сердикийския събор в повечето случаи отстъпва място на техния широк културно-исторически анализ. Книгата представя събитието като Сердикийския събор. В какво се състои неговата историческа зебележителност? И това най-ясно може да се види като се проследят основанията и контраоснованията на всички посочени, а и на множество други спорни въпроси.