Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Аз съм съзнателното пионерче от онази 1984г. разплакано за Белият Бим – кученце, чиято съдба трогна не едно съветско другарче още по-назад във времето. Моят читателски нюх го откри година преди перестройката; дори не бих посмяла да попитам някой възрастен тогава – защо ми даваш книга? Днес държейки четвъртото й издание за България, с марката на „Лабиринт", изпитвам странно чувство за дежавю. Мога да го нарека носталгия, понеже знам, че книгите израстват с хората. Смисълът им се променя, натоварват се с очаквания. И ако попаднат на добър стопанин, преминават гордо като белия сетер Бим от ръка на ръка, от един живот в друг.
Макар предназначен за млада аудитория, този роман не търси наивно внушение с възпитателен ефект, по му приляга да бъде четен като История за отредената съдба. На някакъв белязан и непримирим елемент, било то нация, човек, или животно. Най-големият страх – да се наложи да останеш сам, понякога изгражда най-силният характер. Затова Гавриил Троеполски е побрал в осиротялото куче целият руски генотип, познат му от древността до соцвреме. Добродушие и вярност, способност за саможертва, приспособимост в тежки ситуации, тихо страдалчество или ръмжене срещу всяка власт… нима не напомнят човешки реакции, ту на стар дворянин, ту на модерен дисидент.
Ако споменът е ярък и някогашните пионерчета сте вече помъдрели родители, разкажете на децата си тази приказка от своето детство. За „Белият Бим, черното ухо”, който ще бъде приятел завинаги.

„Белият Бим, черното ухо“ е една от най-хубавите книги на света! Защо ли? Защото разказва за едно куче на име Бим! Най-умното и добро куче! 
То е най-добрият приятел, макар да къса книгите на Иван Иванич.
То е най-красивото, макар бялото тяло, ръждивите петна и черното ухо да се смятат за порок. 
И как само се забавлява, когато ходи на лов със своя стопанин. 
И колко обича разходките с него. 
Как всичко разбира и усеща. 
Колко добре се научава да разпознава добрите и лошите хора.
Бим е най-вярното куче, защото дни наред чака и търси Иван Иванич, след като той е откаран в болница.
„Седна до носилката и сложи лапата си върху нея. Иван Иванич я стисна.
- Чакай ме, моето момче. Чакай ме.
Само това Бим никога не беше виждал у своя приятел: така да се стича на капки вода от очите му.“

И то го чака. До края. Въпреки неприятелите, въпреки ритниците и лошото отношение. 
А само да знаете какви приятели среща по пътя – Рошла, Даша, Толик, Альоша, Хрисан Андреевич.
Ех, Бим! Кой не мечтае за другар като теб, който връща вярата в живота и хората.
И как боли, когато го загубиш. Когато вече няма кой да те чака, да споделя с теб онези мигове на самота, радост и тревожност, както само едно куче умее.

„Белият Бим, черното ухо“ една от най-хубавите книги на света! Защо ли? Защото разказва за най-важните неща – приятелство, вярност, честност, искреност и обич.

Това е една трогателна история за обичта и безпрекословната преданост на кученцето Бим към неговия стопанин. Обич, която далеч надхвърля границите на обикновеното приятелство.

Като един образец колко безгранична може да бъде една любов, която ние хората като че ли не можем да изпитаме – любов без изисквания, без претенции и упреци, без очаквания дори.

Книга, която изчиташ на един дъх, която ще те накара да се смееш и да плачеш и края на която, независимо от всичко, завършва с пролетна надежда.

И със спомени: за една любов, която никой и никога не може да ти отнеме и която само любителите на животни биха разбрали.