Беше на две, когато помоли мама, заела се да го облича: "Не буди ги дрехите... Дрехите още спят..." Намеси се тогава таткото, но той възпря и него: "Тати, пази тихо! - будиш самолетите..."
От този ден решихме да записваме по-важното, което казва - онова, което, заедно с плача, смеха и говора, оформяше контурите на мисленето и езика му...
И сега, когато е на седем, подредих ме неговите думи в книга - не за да го насърчим да пише и да търси утре хляба в Словото, а за да му кажем, че в годините напред, изпадне ли в беда, добре е за убежище да ползва Книгата.
Тя е и най-ценното, което можем да му завещаем - ние, неговите най-добри приятели, които той представя с гордост винаги като
РОДИТЕЛИТЕ