Преоткрит за света малко след Втората световна война, Кафка неусетно става класик и наред с Джеймс Джойс и Марсел Пруст го смятат за един от „тримата влъхви“ на модерната литература. За него бързо се изписват хиляди страници – възторжени и враждебни – много повече от цялото му малко по обем, незавършено творчество.
За творчеството авторът казва, че е „форма на молитва“, метафизичен експеримент за улавяне на неясни видения, едновременно забранен и необходим, но при всички случаи безнадежден опит чрез силата на словото да се обхване мистерията на съществуването. То е не просто създаване на произведения, а преди всичко състояние на духа, напрегнатост на възприятията, вътрешна нагласа към света, начин на живот. За себе си споделя: „Аз съм писател дори когато не пиша.”
В разказите на Кафка се разкрива някакъв душевен пейзаж, като гледната точка постоянно се променя - ту е съвсем близка, ту събитията са обхванати „от птичи поглед“. Така възниква един свят притча, в който невидимо нараства отчуждението. На преден план излиза необяснимото, абсурдът, онова, което не се поддава на логическо осмисляне, но деформира човека и обезценява живота му. Въпреки външната простота на изказа той насища разказите си с множество значения, които всеки читател открива сам за себе си. Според Алфред Дьоблин в творчеството на Кафка владее най-строг реализъм, примесен с нещо подземно, тайнствено и тъкмо на това се дължи привлекателната му сила.