Началото на ХХІ в. е време, в което литературоведската футурология не е на мода. На мода продължава да е по-скоро жалбата по съдбата на литературознанието и най-вече - на литературоведа. Като продължение на темата за смъртта на книгата и литературата звучат воплите по изгубения предмет на литературознанието, по залиняването на затвореното четене, което е било същината му, по отмирането на школите и невъзможността повече да се създават големи общности, в които да се отстояват споделими идеи. И най-вече – по незавидната участ на занимаващия се с литература, който все по-малко има думата по важните за обществото теми. Макар че последното съвсем не е правило - достатъчно е да се споменат имената на Умберто Еко, Цветан Тодоров, Юлия Кръстева (доскоро и Дерида), към които медиите се обръщат по всякакви поводи – от появата на важни книги до становищата им за ЕС, от състоянието на днешната култура до коментари за Обама или измеренията на икономическата криза.