... с поука си припомняме биографията на режисьора Вили Цанков. Неговото щастие да бъде сред първите, които разбиваха антикултурните тенденции в естетиката от 50-те и 60-те години. Неговата орис да се обрече на българската духовност, за да я оцени с нови мерки. Неговите постижения в обогатяването на стила и средствата на българското сценично изкуство. Неговият полемичен дар и неговото майсторство на фехтовчик, който промушва старината и залинелите завети. Неговото равнище на поет, който променя ландшафта на сценичната ни култура. Неговата преданост към себе си и собствените идеали, превърнали в шедьоври най-значимите му постановки. Неговото верую, че сегашният живот може да се окаже и опако лице на миналото. Неговото усещане за вина, която тегне над човешкия ни род и която може да бъде понасяна чрез „забавите" на лицедеите. И, най-сетне, неговата идея за формата на нещата като божествена воля. Воля на Бога, която открехва пред нас ниши, за да се потопим в състоянието на неизпъдени жители от райската градина. Мнозина твърдят, че сцената е вълшебство. Но малцина го доказват. Един от тези малцина призвани е Вили Цанков.
ЧАВДАР ДОБРЕВ