Облеклото като част от традиционната материална култура, "композира" човешкия телос в социално-антропологичен персонаж. То вписва най-пълно човека в културата на общността. Затова всички трансформации на облеклото, освен че са били свързани с естествената потребност на човека да запази тялото си от външни атмосферни влияния, са стремеж за подчертаване на принадлежност към една или друга общност, на идентитета с тази общност.
В етнографската литература облеклото се определя като ярко запомнящ се художествен символ за принадлежност към етноса, както и като фактор за поддържане на етнокултурната традиция. Още народоведът Любомир Милетич, в началото на XX в. го определя като ярък народностен белег, който наред с езика, е един от най-сигурните показатели за народностна принадлежност, а в края на века то е определяно като своеобразна "визитна картичка", която представя един или друг народ. Възприемано за един от най-важните етнични белези, то е изиграло особено важна роля за съхранение историческата памет на народа. Предавайки историческото, културното и художественото наследство, на облеклото се приписва и висока комуникативна способност.
Много рано облеклото, освен вещ с утилитарно предназначение, придобива и функцията на знак. Сдобил се със съответната дреха, човекът престава да бъде само облечен, а бива и означен. Така облеклото става показател за социалния статус на всеки индивид, както и за протичащите социални отношения в обществото. От друга страна, то е действен социален регулатор за внедряване и възпроизводство на традиционно патриархални отношения. В тези и редица други аспекти облеклото е привличало вниманието на множество изследователи.