В поетическото пространство на Александър Руденко се влиза като под сводове на първобитна гора, където се чува как в земните глъбини бучат отмествани от тектонически сили плочи на материците, под нозете на бягащи без посока мастодонти трещят стволове на повалени от тях дървета, над главите се носи рев на урагани и вик на птеродактили... Сред руските поети носители на подобни стихийни сили са твърде малко...
В книгите на поета като зад скални зъбери на планински вериги се крие колкото плашещ, толкова и привлекателен свят. Тук могат да се срещнат и самотен звездоброец, и излязъл от древните предания и митове кентавър, и спящ в прегръдка с червеникаво-кафявия мечок бял женски лебед, и магьосници, вещици и врачки, и древните колкото самия славянски свят богове Стрибог и Черно-бог... Всичко това донякъде напомня снимачен павилион с някакъв удивителен - полуприказен, полуфантастичен и в същото време абсолютно реалистичен и жизнено правдоподобен - филм, чиито декори се измислят и построяват от автора направо пред очите на изумените зрители, т. е. читателите на неговите стихове. Той нарича този свят "моята пустиня", подразбирайки я като постоянно променящи се от лекоподвижността на пясъка форми и очертания, с помощта на които вятърът ежеминутно създава нови реалности.
Николай Переяслов