Далече, далече, толкова далече на юг, където стрелката на компаса показва само север, се простира приказна земя. Там властват както космически студове и ураганни ветрове, така и феерия от цветове, предизвикана от играта на слънчевите лъчи с безкрайните снежни простори. Ледени скулптури сякаш са изваяни от ръката на невидима вълшебница. Магия властва над този далечен южен континент, наречен Антарктика. Той е предизвикателство за човешкия дух, който е дръзнал не само да го завладее и опознае, но и да съхрани красотата му за бъдещите поколения. Красота, която обгръща една десета част от нашата планета.


“Най-после слънцето огря Южния залив на остров Ливингстьн, който от месец насам се бе превърнал в свърталище на бури и хали. Мрачните влажни и студени демони бяха прогонени от убежището им и в далечината се очертаха ледените кули на върховете Бьрдик и Фризленд, които мамеха неудържимо. Надянах ските като насън и поех нагоре по ледника. На билото бръснещият вятър подемаше снега, издигаше го нагоре и острите зъбери ту чезнеха в ледената пушилка, ту ме ослепяваха с белотата си. Бели ефимерни облачета прелитаха почти над главата ми. Тишината се нарушаваше само от поривите на вятъра. Мушнах се на завет под една ледена козирка и се почувствах като в приказния свят на Алиса. Той бе изграден от черните фосфоресциращи скали, синьото прозрачно небе и оранжевото палещо слънце. Тишината бе толкова силна, че несъвършеният човешки орган - ухото, отказваше да я възприеме. В кристално чистия въздух можех да чуя дори собствените си мисли. Единствено грохотът от някоя паднала лавина или някой срутил се леден блок ме връщаха в реалността. В дъното на това снежно огледало се бях пренесъл някъде безкрайно далече, където единствен господар е майката-природа.
С усилия на волята станах от този трон на безвремие, което се опитваше да ме погълне. Спуснах се надолу по ледения склон. Носех се плавно, захлупен от оранжево-жълтото кълбо, което изтъкаваше снега под мен в разноцветни гирлянди. Бях обграден от синевата на морската шир, от която като бели тръни стърчаха айсберги. Само гърмящите огромни маси лед, които се сгромолясваха от надвесените сапфиреносини стени на крайбрежния ледник в искрящата изумрудена вода, ме връщаха към реалния свят, който ме чакаше в базата. Този ден бялата господарка беше решила да разголи част от прелестите си. Девствената й красота ме направи завинаги неин пленник."
Из Дневника на Хр. Пимпирев (12/1/1994)