Изведи ме на светло

Автор: Никола Баро
Рейтингът се формира от продажбите в системата на Хеликон

Коментари: 1

Издател Палимпсест
Преводач Людмила Костова
Брой страници 206
Година на издаване 2020
Корици меки
Език български
Тегло 165 грама
Размери 13x20
ISBN 9786199148600
Баркод 9786199148600
Категории Романи и повести. Световни, Световна проза, Преводна художествена литература, Художествена литература, Книги

История за изпитанията, които ни поднася животът и как се справяме с тях.

Жулиен Азуле е обещаващ автор на развлекателни романи, вече получил първата си награда и договор, който му обезпечава живота за години наред. Но ненадейното заболяване на любимата му жена Елен и бързата й смърт го лишават от всякакво вдъхновение и воля за живот. Подобно на Орфей, той всеки ден отива на гроба й и в мъката си вярва, че някакво чудо може да я изведе от царството на мъртвите. Но дали самият той не се нуждае от извеждане на светло? Писмата, които пише до жена си в изпълнение на последната й воля и които поставя в тайно шкафче в надгробния паметник, в един момент започват да получават отговори. Кой отговаря на тези писма? Кой извежда покрусения мъж на светло?

"Изведи ме на светло" е роман за тържеството на живота над смъртта, за избора да продължиш да живееш и да обичаш отново. За светлата ръка, която ни измъква от всяка пропаст и ни дава сили да продължим напред. За любовта.

Ключови думи: Книги за книгите, Промо -15%, Голямото четене, Дестинация Франция, Истории с писма

от Петър Петров / дата: 25 дек 2021

НИКОЛА БАРО, ИЗВЕДИ МЕ НА СВЕТЛО.
Ревю на книгата

Ако трябва да дам мнение за книгата на Никола Баро „Изведи ме на светло", то би се свеждало думите: „Книгата си заслужава вниманието. Заради Никола Баро, заради легендата за Орфей, която и присъства, и отсъства от тази книга. Замисълът е прекрасен и в нея има запомнящи се образи.", но… Точно защото тези думи ми се струват абсолютно недостатъчни, ще представя ревю на книгата, с необходимата пълнотa, която считам, че всяко ревю трябва да съдържа.

Преди всичко искам да подчертая, че „Изведи ме на светло" е една от книгите, които (буквално) прочетох от кора до кора, с писателски прочит. И прочитът ми е именно като писател: фабула, драматизъм, сила на конфликтите, плътност на образите, релевантност в представянето на мъжките и женските партитури, теми в романа, социално статукво, смелост и състрадание, писани и неписани закони, загуба на невинност (да, има я и в този роман, и то още преди неговата половина, но за това ще стане дума по-късно). Всички, които са чели мои ревюта, въпреки че изключително рядко публикувам такива, знаят, че винаги се придържам по посочения алгоритъм, но със сигурност прочитът ми не винаги е бил писателски.

Идеята и героите: Ако има нещо, което ме е грабнало в прочита на книгата, то е именно нейната сюжетна идея. Господин Азуле (Жулиен) е млад (и успял) писател, който току-що е загубил своята съпруга (Елен), и който оставайки самотен баща на петгодишния им син Артюр, е изправен пред предизвикателството да напише тридесет и три посмъртни писма на любимата си съпруга.

~~~
– Искам когато умра, да ми напишеш трийсет и три писма – каза ми тя и ме погледна пронизително. – По едно писмо за всяка година от живота ми, обещай ми, Жулиен.
~~~

Това е последното ѝ желание, което тя отправя към любимия си, водена от убеждението, че след тридесет и третото писмо до нея, той със сигурност ще открие щастието в променения си вече живот. И Жулиен обещава. Жулиен, когото аз предпочитам да наричам г-н Азуле, не само защото неговият издател (Жан-Пиер Фавр) се обръща така към него, а защото неговият образ на писател, а на моменти и като мъж и баща, ми се струва недостатъчно плътен.

~~~
– Обещай ми – каза тя отново и аз съзрях малко пламъче в очите ѝ. – Хващам се на бас, че когато напишеш последното писмо, животът ти ще се е обърнал на добро.
– Боя се, че ще загубиш този бас.
[…]
Аз плачех и отново се засмивах, докато тя ме придърпваше със слабата си ръка и аз се предавах и ѝ давах дума.
Думата на един писател. Все пак тя не беше казала кога трябва да ѝ напиша писмата.
~~~

Тази недостатъчна плътност на образа прозира най-вече в тези писмата… Знам го като човек, написал стотици писма. Видимо е, дори за читателите и читателките, които не са писали и получавали стотици писма от любимия човек. Видимо не само защото писмата на Жулиен на моменти не се различават от текста, по отношение на своето действие, а защото в тях липсва енергията на писмото, написано до любимата.

И все пак идеята на книгата е прекрасна. В нея е вплетена легендата за Орфей и Евридика, но е вплетена само като фон, както външен облик на случващото се, а не като реалистичност на самата легенда. Сякаш за да ни предпази от половинчатостта във възприемането на митовете; от избирателното възприятие, с което всички ние понякога възприемаме мита за Орфей и Евридика само до силната убеденост на Орфей, че песните му могат да разнежат дори Хадес, но не и във вятата му, че Евридика върви до него по пътя към светлината (което безверие обезсмисля любовта); Никола Баро прекъсва мита до момента, в който Жулиен намира първия загадъчен дар, в шкафчето, в което поставя писмата до Елен – малко каменно сърце, след който дар той престава да пише на починалата си съпруга, макар тя да е формалният адресат на неговите писма.

~~~
Когато тази сутрин видях празното шкафче и намерих каменното сърце, собственото ми сърце спря да бие, Елен. Онемях. От ужас, от радост. Тръгнах по улиците на Монмартр, опитвайки се да разбера каква е тази работа.
~~~

Дамата от бронзовия ангел бива изместена от дамата, от момичето, за което човек коне би крал, от Софи… която според мен е най-плътният образ в романа; бих казал дори: главният герой. Тя израства от момиче с изящна фигура (в дочени панталони и с шапка) до истинска дама, чиято професионална реставраторска известност не е необходимо да бъде афиширана с друго, освен с адреса на нейното ателие: Софи Клодел, Двора на реставраторите, улица „Оршам" 13, Париж. И тя е дама и в това, че оставя Жулиен да бъде мъжът в тяхната връзка, въпреки неговата обърканост. Тя е жената, чиято любов и чийто образ е пресъздаден максимално живо, проактивно, и наистина като литературен герой (всички обичаме, но литературният герой обича „по-така").

~~~
… И тогава забелязах, че някой е написал нещо на гърба на картата, изречение, снабдено със звездичка:

Когато обичаш, хвърляш сърцето си през стената и скачаш след него.
~~~

… думите, посланието, е на Софи, отправено до лутащия се между царството на мъртвите и любовта Жулиен Азуле. И отново Софи е тази, която разказва на Жулиен мита за Орфей и Евридика, отвеждайки го пред широкия екран и един чернобял филм [Орфей (Orpheus), 1950, режисьор Жан Кокто], в който героят на Жан Маре е повече от Орфей, защото заявява любовта си към смъртта, решила сама да умре, за да може той да се превърне в безсмъртен поет. Подобна е и съдбата на Жулиен Азуле, защото можеш да обичаш смъртта, дори и в образа на красива жена… но само в царството на мъртвите.

Фабулата: „Изведи ме на светло" е написана като по учебник. С изцяло запълнена структура на фабулата:

Стазис – Веднъж…
Първоначален импулс – случва се нещо необичайно,
Цел – което заставя героят да се стреми към нещо,
Неочакваност – но ситуацията се усложнява,
Решаващ избор – и това заставя героя да вземе трудно решение,
Кулминация – водещо до сериозни последствия,
Обрат – след които настъпват абсолютно различни ситуации.
Развръзка – И всички заживели дълго и щастливо (а може би не).

Мисля, че читателят сам лесно ще открие всеки от тези елементи в романа, но именно наличието им прави романа лесен за четене, въпреки сложността на идеята и наличието на легенда без самата легенда.

Конфликти и сила на конфликтите: Всъщност, това, което липсва в този роман, са външните конфликти – сблъсъкът на героя със средата, наличието на общ външен драматизъм; сякаш в „Изведи ме на светло" общият фон е някак изгубен, с едно малко изключение – туристите, към които Жулиен Азуле (може би по разбираеми за тъгата причини) изпитва видима неприязън:

~~~
Хубавото време привличаше туристите към гробището Монмартр и това също ме дразнеше. Веднъж заварих пред гроба на Хайне група английски ученици, които не спряха да крещят и да си правят селфита, а на мен ми идеше да им извикам „Shut your fucking mouth, this is a cemetery", но се сдържах. В друг ден пък видях някакви чужденци, застанали хванати за ръка пред гроба на Елен и гледащи замислено бронзовия ангел. „Какво красиво лице" – каза мъжът и преди да минат на следващия гроб, чух и жената: „И колко тъжно стихотворение. Каква ли история се крие зад него? Била е толкова млада."
~~~

Но дори и наличните конфликти (сблъсъкът на желанието на персонажа с противодействие); тези, които предоставят възможност подценяваният роман да се превърне в гениален такъв, са представени като силни, но затихващи, и донякъде необяснени. Пример в това отношение е „съгрешаването" на Жулиен с Катрин, най-добрата приятелка на починалата му съпруга.

~~~
– Ще ме прегърнеш ли?
Тя плачеше горчиво, плачех и аз и я прегръщах. Дълго стояхме така в тесния тъмен коридор, вкопчени един в друг като удавници. Отчаянието внезапно се преобрази в копнеж. От утехата, от близостта, от докосването.
[…]
Бяхме размекнати от чувствата, бяхме изпили твърде много вино, и да, бяхме в труден момент. Но точно това става посред нощ, когато човек е в труден момент. И аз свлякох роклята на Катрин от раменете ѝ, чух тихата й въздишка и шепнейки, зарових лице между гърдите ѝ.
~~~

… и после сякаш всичко се оправя от само себе си. А тук е едно от местата където Никола Баро би могъл да направи романа изпълнен с полагащия му се на фона на прекрасната идея драматизъм: сцената да бъде дообяснена, да има и вътрешен конфликт, който да не е замъглен само от виното, и да не е в състояние да се разреши с едно бягство (от леглото на Катрин) и от един разговор при случайна среща.

Теми в романа: Освен темата за живота и смъртта. Освен темата за възкръсването в любовта. Освен митът за Орфей и Евридика, който присъства само като фон, в „Изведи ме на светло" изобилства от следните тематики: кулинарна култура (чрез описания на обеди и вечери); стадността на човешкото общество, когато е в чужбина, като турист (чрез срещи на героя с туристите); израстването и загубата на невинност (чрез първите „любовни" вълнения на малкия Артюр).

Заключение: Ще завърша там, откъдето започнах. „Изведи ме на светло" е книга, която си заслужава вниманието, въпреки тревожността, която принципно биха оставили някои от недостатъците в текста, които посочих.. В нея легендата за Орфей и Евридика е обърната по един прекрасен житейски начин: Евридика спасява Орфей от царството на мъртвите, при това без да се взира в таланта му. И той печели заради любовта, а не заради божествената си лира, лишена от вярата в любовта (както е в легендата).

Напиши коментар

Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

  1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
  2. Написани само с главни букви
  3. Написани на латиница
  4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Никола Баро е роден през 1980 г. в Париж. Следва Романска филология и История в Сорбоната. Работи в книжарница на Левия бряг на Сена. Автор е на други два романа, пожънали огромен успех в Германия – „Жената на моя живот“ и „Ще ме намериш на край света“.